Нелогичното време, в което живеем
Времето, в което живеем, не е нелогично, а е съвсем логично! Живеем в страна, в която всичко е позволено, всичко се приема за нормално, наказания няма и всеки е свободен да бъде и да прави това, което иска - България. Проблеми и нелогичности – няма. Образованието се смята за най-нелогично в наши дни. Дали е така? За всяко нещо си има причина, всяко нещо може да бъде обяснено и тълкувано. Логичността на времето се определя от хората, а те, променяйки себе си, непрекъснато, променят и нея. За времето няма логика, то просто съществува, а ние го правим такова, каквото е всъщност.
Постоянно чувам хора да коментират, че нелогичността на времето идва от „образованието”, което получаваме днес. Сякаш всички виждат най-големия проблем в образованието на младите. Нима можем да сложим всички под общ знаменател? „Един тръгнал да бъде прост и всички след него” – както се казва. Не, не е така. Има много умни, талантливи и способни млади хора, но времето се мени точно както модите на дрехите, които носим, и моделите телефони, които ползваме. Едно поколение не може да бъде сравнявано с друго. Е, имаме си и недостатъци, но това причина ли е да смятаме промяната на мисленето и ценностите за нелогични? Светът трябва да се развива, а ако се развива, то непременно се и променя.
Репликата, чута веднъж от баща ми, се набива винаги в съзнанието ми като пирон, всеки път щом чуя колко необразовани и глупави сме ние - младите. „Аз съм учил в едно не толкова елитно училище, не съм бил отличник, но знаех и знам много повече от това, което знаете вие сега.” – каза той. Много пъти съм стояла и съм разсъждавала над тази мисъл с часове. Дали наистина е така? Защо е така?
Наистина ли сме толкова глупави? И стигнах до извода, че има голяма разлика в мисленето, държанието и образованието, което са получавали две толкова на пръв поглед близки поколения. Ако навремето фунията на знанието е била с един отвор, съдържаща 50 урока, то днес тя е 3 пъти по-голяма, снабдена с още 3 отвора с не 50, а 500 урока, които се вливат в главите на децата и остава все по-малко място за всички тях. Обемът на информацията в училище е непосилна за научаване, непосилно е за едно дете на десет години да носи чанта, тежаща десет килограма и да учи уроци по шест листа.
Логично ли е в този случай да има разлика в знанието? Ако все още мислите, че след като получаваме толкова много информация трябва да сме по-умни от родителите си, нека ви задам следния въпрос: „Колко от вас биха учили урок 6 листа, от които биха разбрали и запомнили всичко, но не веднъж или два пъти, а всеки ден?” – отговорът е почти никой. Учим много предмети, имаме много задължения, учебниците ни съдържат хиляди страници информация, написана на трудноразбираем език. Съвсем логично е да се стигне до там – да спрем да учим, да спрем да отваряме учебниците си. Образованието в днешни дни е толкова обемно и е достигнало такива мащаби, че може би се е изчерпал интересът от него. Но няма нищо нелогично у младите образовани деца, всичко си има обяснение, което просто трябва да бъде потърсено, а не да бъдат давани определения без и капка мисъл в тях. Най-лесното е да бъдеш глупав. Не позволявайте да ви мислят за такива, не сте!
Друг проблем, който всички свързват с образованието, е големият достъп до информация чрез интернет, а в същото време нежеланието на учениците да я потърсят. Повечето тийнейджъри използват компютрите си за игри, чат, разговори с приятели и най-вече в последно време – „фейсбук”. Да, така е. За да съществува образованието, трябва да има интерес. Ако преди време всички са се ровели в библиотеките с часове, търсейки нужната информация, то днес това се случва за минути (от 10 до 15 – знам го от личен опит). До толкова е станал свободен достъпът, всички са ученици и студенти,независимо какво знаят и могат.
Образованието не е желано, то не е ценност от доста време насам. Проблемът обаче, не е във времето, а в прекалената логичност на случващите се неща с образованието днес!
В момента, в който спрем да сравняваме поколения, ценности, идеали и знания, а започнем да виждаме различното, но не като грешно; промяната – но не като задължително лоша; младите – като способни, а не като незнаещи, ще видим, че времето, в което живеем, е напълно логично. За всяко нещо в живота си има причина и обяснение, а ние като разумни и мислещи същества трябва да съумеем да се променяме както според ситуацията, така и спрямо променящото се време. Животът е разнообразен и променлив – точно каквито сме и ние. Не спирайте да търсите логиката около себе си – тя е навсякъде, стига да искате да я видите, но дори и да не искате, вижте я, защото няма нищо по-хубаво от това, да съумееш да оценяваш положителното в промяната на логичността в света.
Глория
Постоянно чувам хора да коментират, че нелогичността на времето идва от „образованието”, което получаваме днес. Сякаш всички виждат най-големия проблем в образованието на младите. Нима можем да сложим всички под общ знаменател? „Един тръгнал да бъде прост и всички след него” – както се казва. Не, не е така. Има много умни, талантливи и способни млади хора, но времето се мени точно както модите на дрехите, които носим, и моделите телефони, които ползваме. Едно поколение не може да бъде сравнявано с друго. Е, имаме си и недостатъци, но това причина ли е да смятаме промяната на мисленето и ценностите за нелогични? Светът трябва да се развива, а ако се развива, то непременно се и променя.
Репликата, чута веднъж от баща ми, се набива винаги в съзнанието ми като пирон, всеки път щом чуя колко необразовани и глупави сме ние - младите. „Аз съм учил в едно не толкова елитно училище, не съм бил отличник, но знаех и знам много повече от това, което знаете вие сега.” – каза той. Много пъти съм стояла и съм разсъждавала над тази мисъл с часове. Дали наистина е така? Защо е така?
Наистина ли сме толкова глупави? И стигнах до извода, че има голяма разлика в мисленето, държанието и образованието, което са получавали две толкова на пръв поглед близки поколения. Ако навремето фунията на знанието е била с един отвор, съдържаща 50 урока, то днес тя е 3 пъти по-голяма, снабдена с още 3 отвора с не 50, а 500 урока, които се вливат в главите на децата и остава все по-малко място за всички тях. Обемът на информацията в училище е непосилна за научаване, непосилно е за едно дете на десет години да носи чанта, тежаща десет килограма и да учи уроци по шест листа.
Логично ли е в този случай да има разлика в знанието? Ако все още мислите, че след като получаваме толкова много информация трябва да сме по-умни от родителите си, нека ви задам следния въпрос: „Колко от вас биха учили урок 6 листа, от които биха разбрали и запомнили всичко, но не веднъж или два пъти, а всеки ден?” – отговорът е почти никой. Учим много предмети, имаме много задължения, учебниците ни съдържат хиляди страници информация, написана на трудноразбираем език. Съвсем логично е да се стигне до там – да спрем да учим, да спрем да отваряме учебниците си. Образованието в днешни дни е толкова обемно и е достигнало такива мащаби, че може би се е изчерпал интересът от него. Но няма нищо нелогично у младите образовани деца, всичко си има обяснение, което просто трябва да бъде потърсено, а не да бъдат давани определения без и капка мисъл в тях. Най-лесното е да бъдеш глупав. Не позволявайте да ви мислят за такива, не сте!
Друг проблем, който всички свързват с образованието, е големият достъп до информация чрез интернет, а в същото време нежеланието на учениците да я потърсят. Повечето тийнейджъри използват компютрите си за игри, чат, разговори с приятели и най-вече в последно време – „фейсбук”. Да, така е. За да съществува образованието, трябва да има интерес. Ако преди време всички са се ровели в библиотеките с часове, търсейки нужната информация, то днес това се случва за минути (от 10 до 15 – знам го от личен опит). До толкова е станал свободен достъпът, всички са ученици и студенти,независимо какво знаят и могат.
Образованието не е желано, то не е ценност от доста време насам. Проблемът обаче, не е във времето, а в прекалената логичност на случващите се неща с образованието днес!
В момента, в който спрем да сравняваме поколения, ценности, идеали и знания, а започнем да виждаме различното, но не като грешно; промяната – но не като задължително лоша; младите – като способни, а не като незнаещи, ще видим, че времето, в което живеем, е напълно логично. За всяко нещо в живота си има причина и обяснение, а ние като разумни и мислещи същества трябва да съумеем да се променяме както според ситуацията, така и спрямо променящото се време. Животът е разнообразен и променлив – точно каквито сме и ние. Не спирайте да търсите логиката около себе си – тя е навсякъде, стига да искате да я видите, но дори и да не искате, вижте я, защото няма нищо по-хубаво от това, да съумееш да оценяваш положителното в промяната на логичността в света.
Глория
По пътя към приобщаването ни към европейската образователна система
Послепис за едно пътуване
Пътувах. Прибирах се у дома – в моя роден Самоков. Пътуването ми премина в размисли... имах задача, която трябваше да осъществя. Но тя не беше лека... Трябваше да напиша нещо в „Посока Европа”. Дълго време търсих информация в google.bg, но отговорът не се появяваше. Единственото, което беше сигурно, бяха собствените ми размисли, но те не бяха достатъчни...
Почти всички вече са чували за европейските структурни фондове. Но не за добро – обикновеният човек разбра подробности за тях едва, когато санкционираха страната, заради заменките и измамите по програма „Сапард”. Но европейските програми не свършват дотук. Основната цел на Лисабонската стратегия е увеличаване на растежа и заетостта в ЕС. Тази цел е насочена главно към създаването на висококвалифицирани кадри и на общество, базирано на знанието. Програмата „Учене през целия живот” е най-голямата европейска програма в областта на образованието. Тя има 4 направления ("Коменски", "Еразъм", "Леонардо да Винчи" и "Грюндвиг"), които обхващат образованието и професионалната квалификация на европейските граждани от всички възрасти. Но това пак не е достатъчно, всеки, който се интересува от това може да намери подробна информация в интернет. А това, което не е написано?! Там има само насоки. А какво се случва след това? Едва ли много хора знаят... . Но аз трябваше да разбера! Повече българи трябва да знаят, за да се интегрираме, независимо дали ще е за добро. Дори да сгрешим, опитът и поривът ни няма да бъдат напразни.
Не спирах да мисля, а автобусът не спираше, за да изчака мисълта ми – вече приближавахме града. Малко преди последната спирка, автобусът зави и там я видях – табелата – „Професионална гимназия по туризъм работи по проект №....”. Загледах се по-внимателно и видях, пишеше, че проектът се осъществява със съдействието на европейските фондове.
Щом автобусът спря мигновено се запътих към табелата, която посочваше „Европа”. Извисяваше се в двора на едно училище, така че да я видят всички. Да, всички я виждаха, но не всички я достигаха, защото летвата беше поставена много високо. Училището беше Професионалната гимназия по туризъм в града. След няколко минути вече бях в сградата. Попитах за европейските фондове и веднага ме насочиха към дирекцията. Там директорката заедно с една учителка и един учител говореха с чуждестранния си партньор. „Колко подходящ момент”, казах си аз. Беше възникнало някакво недоразумение, на което бързо намериха компромисен вариант, но аз вече бях разбрала, разбрах, че и те са като нас!
Посрещнаха ме много любезно, като стар познат. Разказах им за какво съм дошла и учителката ме покани в една класна стая, в която сега нямаше часове. Учителката преподава отдавна и първото нещо, което забелязах още в началото бе, че тя обича това, което прави, чудно, нали?! Покани ме да седна на учителското бюро, а тя - на един чин и ми разказа за едно дълго пътуване, пътуване, което е почти безплатно, стига да разбереш как да си купиш билетче...
Разговорът ни започна с малко банален въпрос, със съществен отговор . „Да си учител във всяко време предполага, означава и изисква едно и също и не намирам, че нещо по отношение на това, както и по отношение на начина на възприемане на съсловието да се е променило коренно по нашите земи, откакто страхът от физическа санкция изчезна. Засвидетелстването на уважение е двустранен личностен проблем. Хората биват уважавани не заради професията, която упражняват, а заради качествата, които притежават, заради отношението към другите и към професионалните ангажименти, заради светоотношението си, заради вярата, която носят, и заради слабостите, които показват.”, сподели преподавателката. Според нея нарушеното доверието към даскалското съсловие (смята, че титлата "даскал" е чест) е следствие от много образователни, социални и политически фактори, за които постоянно се пише и едва ли има какво повече да се каже. Би трябвало вече да се намери решение на основния въпрос днес: как да стане това. „Един от възможните отговори се крие у самите деца, носители на любовта към знанието, тенденция е осъзнаването на необходимостта от дисциплина и ред в училище като първостепенна за успеха в подготовката, а когато това се случва процесът на промяна започва. За целта трябва да се пристъпи към по-строги рестриктивни и наказателни мерки. Дипломите не трябва да са толкова лесно постижими. Не трябва да я има и зависимостта между брой преподаватели в едно училище и брой постъпващи ученици, защото това води до порочност.”, отговори тя. Затова, че учениците са все по-слабо подготвени, тя не обвинява самите деца, причината според нея е в лесното преминаване от клас в клас . „Ние определяме правилата, те не са виновни. Научихме децата да се плъзгат по повърхността – интересуваме се повече от външността им, отколкото от душите и интелекта им.” призна учителката. А образованието е двустранен процес, трябва баланс – „ Можеш да се правиш на маймуна и пак да не достигнеш до тях. Днешните деца просто нямат навик да учат. В последните години се правят опити за въвеждане на интерактивни методи на обучение с цел предизвикване на интерес, но ако направим сравнение със западноевропейските и американските училища (работещи по тази система), ще установим, че най-добрите резултати не се получават, когато всичко е игра и забавление. Понякога става, понякога – не. Ученето е процес, изискващ преди всичко усилие и дисциплина. А що се отнася до истинската промяна в училище, тя ще настъпи едва когато образователните промени изпреварват потребностите на учениците и така намират начини да ги задоволяват своевременно, а не както е сега всичко постфактум.”
И въпреки че децата са все по-слабо грамотни, според нея европейците като цяло не са нито по-умни от българите, нито по-грамотни: „Не вярвам много на статистиките и изследванията, доказващи малозначимостта ни в света. В тези проучвания винаги има избирателност на изследваните. От друга стана, на този етап не е възможно такова глобално изследване, което да бъде абсолютно обективно. Второ, много често параметрите не са съпоставими, от трета, резултатите от подобни изследванията се менят с всяко поколение, и от четвърта, данните от едно изследване често са опровергавани от друго. Не ме стряскат подобни твърдения. Стремежът към образованост и личностно развитие е изконен човешки стремеж и вярвам, че всяко човешко същество има потребност от знание. Затова се доверих и на програма "Учене през целия живот” в секторната програма" Леонардо да Винчи", Мобилност. В провинцията, където тенденциите на слаба или никаква мотивация за учене са ясно изразени и засилени, и където основна грижа на човек е храната, контактът с европейските постижения и опит (който не винаги е по-добър от нашия), действа мотивиращо, стимулиращо, мобилизиращо и вдъхновяващо на всички."
Само наблюдавайки, изследвайки, съпоставяйки и съревновавайки се лице в лице или рамо до рамо с европейския модел, можем да изградим самочувствие на достойни европейски граждани. Така се ражда конкуренцията, амбицията и вдъхновението. Така се гради потребността от учене през целия живот.
Професионалната гимназия по туризъм започва да кандидатства по проекти, финансирани от ЕС по идея на директора на училището Теопия Цаловска, а след участие на Евелин Заркина на един контактен семинар за намиране на партньор пътят вече и поет. Предметът на самата мобилност е предложен от Диана Карабожилова, а темата е формулирана гръмко: "Мениджмънт в семейни хотели", партньорът е организация в Германия. Успешният резултат кара екипа да пусне второ проектно предложение с тема: "Бизнес туризъм - туризмът на бъдещето", а страните домакини Англия и Франция. Интересът е голям. Еуфорията също. Това, което остава скрито, е къртовската работа на екипа, усилията и отговорностите по реализирането на дейностите.
Това пътуване би било невъзможно без участието на родителите. Каква е тяхната роля днес по отношение на образователните потребности на децата? „Всеки родител в изискванията си към образоваността на отрочето си достига до нивото, на което е той самият. В повечето случаи не разбират и имат пренебрежително отношение към авторитета на преподавателя.”, каза Хаджийска и с право. Родителите вече изпращат децата си на училище с думите: „Не я слушай тая!”, не подтикват наследниците си да учат, защото „Това после няма да ти трябва в живота.” Ала, когато започне истинският им живот и осъзнаят колко пропуски имат, кого да винят?! „Но когато стане дума за стаж в Европа родителският интерес към възможностите на европейските програми вече става коренно различен. Родителското присъствие на информационните дни е 100%-ово, проявява се инициативност и се оказва подкрепа. Засвидетелства ни се доверие. Механизмът на учене действа без изкривявания. Коя е причината за използвания различен аршин? Нека всеки отговори според съвестта си.” беше откровена учителката.
Но не родителите, а децата са важните в случая, а те са доволни от опита, който са натрупали в Европа и от това, което са видели там – ред, вниминие и обгрижване, работа, различна култура, усмихнати и приветливи хора. „Научават доста, без да сме максималисти, но това, което споделят със слизането от самолета е, че в Европа много се работи, а качествата, които се ценят и изискват са бързина и дисциплина. Национална черта е справянето във всяка ситуация и доказването на личните знания и умения. Учениците ни бързо се адаптират в новата среда и успяват да отговорят на изискванията на работодателите, впечатляват с професионалните си знания, езиковите възможности за общуване и с отзивчивостта си и желанието за развитие.
Това е правилният път - пътят на конкурентноспособността и себедоказването; уважението на европейските ценности и спазването им.”, разказа учителката и е съвсем естествено, че старанието им е било оценено. Така се случва следното: в Европа се пристига с мрънкане и недоволство, а в България - с бликащ ентусиазъм. Интересно е да се отбележи, че любовта към родината е по-силна с кацането на самолета на летище София. А лошата новина е, че трае кратко.
Ала не всички са се възползвали от предоставената им възможност, защото: „Можеш да дадеш на този, който иска да получи”, цитира тя източна мъдрост. Накрая спокойно завърши: „Трябва да опитваме, без да се плашим от трудностите и да хленчим, докато открием правилния път. А европейските програми са трамплин към него. По-малко думи повече дела. Христос казва: "По делата им ще ги познаете."
Разговорът ни приключи, пътуването ми също. А задачата ми беше изпълнена. Дано и търпеливият читател, който е прочел всичко това, е открил „Посока Европа”...
Класната стая, в която бяхме - чистичка, уютна, но стара- кой знае може би е останала така от времето на бай Тошо... само двете картини– на Ботев и Левски, разведряваха обстановката. А като излезеш отвън – нова мазилка, нова дограма, от която се поддават нови щори... но като надникнеш през тях и ... ахваш от контрастта ... Боже, колко прилича и на образователната ни система! Уж искаме да се интегрираме към Европейската образователна система, но все още си държим и на старата, която цени повече количественото натрупване, отколкото качеството. Само хората като нея – великите учители (макар те самите да не се смятат за такива), които вдъхновяват, осветяват пътя ни, както двете картини в класната стая. Но както каза учителката – „Няма път, постлан с цветя на земята. Пътят трябва да бъде и трънлив, и цветен, за да бъде истински път.” И някъде там по този друм във времето и ние ще открием правилната посока. Тя вярвя в това. Аз също й повярвах.
Послепис:
За всички, които сега пътуват или ще пътуват – „Лек път и да пращате картички!”
Албена Митева
Почти всички вече са чували за европейските структурни фондове. Но не за добро – обикновеният човек разбра подробности за тях едва, когато санкционираха страната, заради заменките и измамите по програма „Сапард”. Но европейските програми не свършват дотук. Основната цел на Лисабонската стратегия е увеличаване на растежа и заетостта в ЕС. Тази цел е насочена главно към създаването на висококвалифицирани кадри и на общество, базирано на знанието. Програмата „Учене през целия живот” е най-голямата европейска програма в областта на образованието. Тя има 4 направления ("Коменски", "Еразъм", "Леонардо да Винчи" и "Грюндвиг"), които обхващат образованието и професионалната квалификация на европейските граждани от всички възрасти. Но това пак не е достатъчно, всеки, който се интересува от това може да намери подробна информация в интернет. А това, което не е написано?! Там има само насоки. А какво се случва след това? Едва ли много хора знаят... . Но аз трябваше да разбера! Повече българи трябва да знаят, за да се интегрираме, независимо дали ще е за добро. Дори да сгрешим, опитът и поривът ни няма да бъдат напразни.
Не спирах да мисля, а автобусът не спираше, за да изчака мисълта ми – вече приближавахме града. Малко преди последната спирка, автобусът зави и там я видях – табелата – „Професионална гимназия по туризъм работи по проект №....”. Загледах се по-внимателно и видях, пишеше, че проектът се осъществява със съдействието на европейските фондове.
Щом автобусът спря мигновено се запътих към табелата, която посочваше „Европа”. Извисяваше се в двора на едно училище, така че да я видят всички. Да, всички я виждаха, но не всички я достигаха, защото летвата беше поставена много високо. Училището беше Професионалната гимназия по туризъм в града. След няколко минути вече бях в сградата. Попитах за европейските фондове и веднага ме насочиха към дирекцията. Там директорката заедно с една учителка и един учител говореха с чуждестранния си партньор. „Колко подходящ момент”, казах си аз. Беше възникнало някакво недоразумение, на което бързо намериха компромисен вариант, но аз вече бях разбрала, разбрах, че и те са като нас!
Посрещнаха ме много любезно, като стар познат. Разказах им за какво съм дошла и учителката ме покани в една класна стая, в която сега нямаше часове. Учителката преподава отдавна и първото нещо, което забелязах още в началото бе, че тя обича това, което прави, чудно, нали?! Покани ме да седна на учителското бюро, а тя - на един чин и ми разказа за едно дълго пътуване, пътуване, което е почти безплатно, стига да разбереш как да си купиш билетче...
Разговорът ни започна с малко банален въпрос, със съществен отговор . „Да си учител във всяко време предполага, означава и изисква едно и също и не намирам, че нещо по отношение на това, както и по отношение на начина на възприемане на съсловието да се е променило коренно по нашите земи, откакто страхът от физическа санкция изчезна. Засвидетелстването на уважение е двустранен личностен проблем. Хората биват уважавани не заради професията, която упражняват, а заради качествата, които притежават, заради отношението към другите и към професионалните ангажименти, заради светоотношението си, заради вярата, която носят, и заради слабостите, които показват.”, сподели преподавателката. Според нея нарушеното доверието към даскалското съсловие (смята, че титлата "даскал" е чест) е следствие от много образователни, социални и политически фактори, за които постоянно се пише и едва ли има какво повече да се каже. Би трябвало вече да се намери решение на основния въпрос днес: как да стане това. „Един от възможните отговори се крие у самите деца, носители на любовта към знанието, тенденция е осъзнаването на необходимостта от дисциплина и ред в училище като първостепенна за успеха в подготовката, а когато това се случва процесът на промяна започва. За целта трябва да се пристъпи към по-строги рестриктивни и наказателни мерки. Дипломите не трябва да са толкова лесно постижими. Не трябва да я има и зависимостта между брой преподаватели в едно училище и брой постъпващи ученици, защото това води до порочност.”, отговори тя. Затова, че учениците са все по-слабо подготвени, тя не обвинява самите деца, причината според нея е в лесното преминаване от клас в клас . „Ние определяме правилата, те не са виновни. Научихме децата да се плъзгат по повърхността – интересуваме се повече от външността им, отколкото от душите и интелекта им.” призна учителката. А образованието е двустранен процес, трябва баланс – „ Можеш да се правиш на маймуна и пак да не достигнеш до тях. Днешните деца просто нямат навик да учат. В последните години се правят опити за въвеждане на интерактивни методи на обучение с цел предизвикване на интерес, но ако направим сравнение със западноевропейските и американските училища (работещи по тази система), ще установим, че най-добрите резултати не се получават, когато всичко е игра и забавление. Понякога става, понякога – не. Ученето е процес, изискващ преди всичко усилие и дисциплина. А що се отнася до истинската промяна в училище, тя ще настъпи едва когато образователните промени изпреварват потребностите на учениците и така намират начини да ги задоволяват своевременно, а не както е сега всичко постфактум.”
И въпреки че децата са все по-слабо грамотни, според нея европейците като цяло не са нито по-умни от българите, нито по-грамотни: „Не вярвам много на статистиките и изследванията, доказващи малозначимостта ни в света. В тези проучвания винаги има избирателност на изследваните. От друга стана, на този етап не е възможно такова глобално изследване, което да бъде абсолютно обективно. Второ, много често параметрите не са съпоставими, от трета, резултатите от подобни изследванията се менят с всяко поколение, и от четвърта, данните от едно изследване често са опровергавани от друго. Не ме стряскат подобни твърдения. Стремежът към образованост и личностно развитие е изконен човешки стремеж и вярвам, че всяко човешко същество има потребност от знание. Затова се доверих и на програма "Учене през целия живот” в секторната програма" Леонардо да Винчи", Мобилност. В провинцията, където тенденциите на слаба или никаква мотивация за учене са ясно изразени и засилени, и където основна грижа на човек е храната, контактът с европейските постижения и опит (който не винаги е по-добър от нашия), действа мотивиращо, стимулиращо, мобилизиращо и вдъхновяващо на всички."
Само наблюдавайки, изследвайки, съпоставяйки и съревновавайки се лице в лице или рамо до рамо с европейския модел, можем да изградим самочувствие на достойни европейски граждани. Така се ражда конкуренцията, амбицията и вдъхновението. Така се гради потребността от учене през целия живот.
Професионалната гимназия по туризъм започва да кандидатства по проекти, финансирани от ЕС по идея на директора на училището Теопия Цаловска, а след участие на Евелин Заркина на един контактен семинар за намиране на партньор пътят вече и поет. Предметът на самата мобилност е предложен от Диана Карабожилова, а темата е формулирана гръмко: "Мениджмънт в семейни хотели", партньорът е организация в Германия. Успешният резултат кара екипа да пусне второ проектно предложение с тема: "Бизнес туризъм - туризмът на бъдещето", а страните домакини Англия и Франция. Интересът е голям. Еуфорията също. Това, което остава скрито, е къртовската работа на екипа, усилията и отговорностите по реализирането на дейностите.
Това пътуване би било невъзможно без участието на родителите. Каква е тяхната роля днес по отношение на образователните потребности на децата? „Всеки родител в изискванията си към образоваността на отрочето си достига до нивото, на което е той самият. В повечето случаи не разбират и имат пренебрежително отношение към авторитета на преподавателя.”, каза Хаджийска и с право. Родителите вече изпращат децата си на училище с думите: „Не я слушай тая!”, не подтикват наследниците си да учат, защото „Това после няма да ти трябва в живота.” Ала, когато започне истинският им живот и осъзнаят колко пропуски имат, кого да винят?! „Но когато стане дума за стаж в Европа родителският интерес към възможностите на европейските програми вече става коренно различен. Родителското присъствие на информационните дни е 100%-ово, проявява се инициативност и се оказва подкрепа. Засвидетелства ни се доверие. Механизмът на учене действа без изкривявания. Коя е причината за използвания различен аршин? Нека всеки отговори според съвестта си.” беше откровена учителката.
Но не родителите, а децата са важните в случая, а те са доволни от опита, който са натрупали в Европа и от това, което са видели там – ред, вниминие и обгрижване, работа, различна култура, усмихнати и приветливи хора. „Научават доста, без да сме максималисти, но това, което споделят със слизането от самолета е, че в Европа много се работи, а качествата, които се ценят и изискват са бързина и дисциплина. Национална черта е справянето във всяка ситуация и доказването на личните знания и умения. Учениците ни бързо се адаптират в новата среда и успяват да отговорят на изискванията на работодателите, впечатляват с професионалните си знания, езиковите възможности за общуване и с отзивчивостта си и желанието за развитие.
Това е правилният път - пътят на конкурентноспособността и себедоказването; уважението на европейските ценности и спазването им.”, разказа учителката и е съвсем естествено, че старанието им е било оценено. Така се случва следното: в Европа се пристига с мрънкане и недоволство, а в България - с бликащ ентусиазъм. Интересно е да се отбележи, че любовта към родината е по-силна с кацането на самолета на летище София. А лошата новина е, че трае кратко.
Ала не всички са се възползвали от предоставената им възможност, защото: „Можеш да дадеш на този, който иска да получи”, цитира тя източна мъдрост. Накрая спокойно завърши: „Трябва да опитваме, без да се плашим от трудностите и да хленчим, докато открием правилния път. А европейските програми са трамплин към него. По-малко думи повече дела. Христос казва: "По делата им ще ги познаете."
Разговорът ни приключи, пътуването ми също. А задачата ми беше изпълнена. Дано и търпеливият читател, който е прочел всичко това, е открил „Посока Европа”...
Класната стая, в която бяхме - чистичка, уютна, но стара- кой знае може би е останала така от времето на бай Тошо... само двете картини– на Ботев и Левски, разведряваха обстановката. А като излезеш отвън – нова мазилка, нова дограма, от която се поддават нови щори... но като надникнеш през тях и ... ахваш от контрастта ... Боже, колко прилича и на образователната ни система! Уж искаме да се интегрираме към Европейската образователна система, но все още си държим и на старата, която цени повече количественото натрупване, отколкото качеството. Само хората като нея – великите учители (макар те самите да не се смятат за такива), които вдъхновяват, осветяват пътя ни, както двете картини в класната стая. Но както каза учителката – „Няма път, постлан с цветя на земята. Пътят трябва да бъде и трънлив, и цветен, за да бъде истински път.” И някъде там по този друм във времето и ние ще открием правилната посока. Тя вярвя в това. Аз също й повярвах.
Послепис:
За всички, които сега пътуват или ще пътуват – „Лек път и да пращате картички!”
Албена Митева
БЕЗСМИСЛИЦИТЕ
Какъв избор имам аз, един млад човек, на прага на живота, когато всичко е толкова безсмислено в Булгаристан? Задавам си този въпрос стотици пъти на ден, опитвайки се да направя най-добрия избор, на който съм способна, но все нещо, по-силно и по-мощно от мен, ме възпира да разперя широко криле и да полетя към светлото бъдеще. Де е то?!..Чувам единствено собственото си ехо и нищо повече. Глас в пустиня. Пустинята на закърнялото съзнание, на застиналото развитие, на сломения човешки дух, на закостенялото мислене, на посечените мечти, на девалвиралите цености и на примирението с всичко наоколо. Едно нестихващо агонизиране, оплакване, понякога ридание, друг път – протестиране.Такова е живеенето в тази булгарска пустош, а това не е живот. В епоха на непрестанно развитие, стремеж към себедоказване, жажда за откривателства и приключения, в която светът се променя ежечасно, ежеминутно, даже ежесекундно,като че ли в тази паралелна реалност нищо не се е
променило с векове. На този печален фон няма как и интересът към просвета, знания и грамотност да е издигнато на пиедестал.
Както се казва, смисълът на образованието е да даде най-правилния избор на човека в живота. А смисълът на живота на човек е да се учи, да се развива, да се образова цял живот. Колкото и клиширано да прозвучи, именно по броя и качеството на висококвалифициараните и образовани хора на глава от населението се съди и за степента на развитие на цялото общество. А както че ли отдавна в Балканската страна липстват доста такива мислещи човеци, нищо че всеки втори, даже всеки първи е „вишист”, не с по едно, а дори и с по две или три дипломи, и нищо, че висшите учебни заведения откриват повече места, отколкото действителните бройки, които има в наличност. И ето тогава набралата популярност максима: „Ако има желание, има и начин.” важи в най-голяма степен и ражда колоритни афоризми, вдъхновени от изтъкнати в тази просветителска сфера наименования, като например: У.Н.С.С., което трябва да означава: Ум няма–студент става! И ето готово – машината за създаване на вишисти отново е проработила и се избълвала поредния образцов Франкенщайн, защото той е изявил желание, проявил е амбиция и находчивост и иска да просперира. А на гърба на чисто новата му диплома пише кратко и ясно: Успех в живота!, която ще бъде прибраната прилежно в колекцията му от хартийки, която евентуално би му послужила, ако пожелае да си потърси работа или някой му се обади да помоли за неговите компетентни услуги. На този етап обаче от своя живот той се води „безработен”пред държавата, тъй като се намира в творческа почивка от тежките изпитни сесии и дипломни работи.
Днешните франкенщайнци не четат, не се интересуват от политика, безразлични са към миналото и песимисти за бъдещето, егоисти са, най-много от всичко обичат парите, бракът за тях е булчинска рокля, духовността - слушалки в ушите. "Те" са младите хора на България, портретувани от социологията. Тоест профилът е генерализиран, типов, не отчита изключенията и фините нюанси, но все пак прeдставителен. И най-вече будещ съжаление. "Те" са рожби на прехода и на последното поколение соцконформисти, форматирани по матрицата на развития социализъм.
Най-висшата им ценност е богатството. Не просто парите, а многото пари. В плен са на цинизма от телевизионните реклами, за които най-голямото число е "много", а това, което не се постига с пари, се постига с много пари. Момичетата вярват, че ако са достатъчно красиви, няма да им се налага да работят. (Благодарим ви, докторе!) А момчетата са готови да убиват, за да им го осигурят. Ако природата е била неумолима или родителите - задръстени нещастници без хотели, фрустрациите на пъпчасалата младеж се насочват към държавата. Там се излива безпросветният им гняв от това, че светът по нищо не прилича на телевизионна реклама. Или поне техният свят. Съпротивляват се на обществения порядък, както могат - чрез агресия, алкохол, секс, наркотици и рокендрол. Упс, с чалгица. И през ум не им минава да променят системата. Само искат да са от печелившата й страна. Солидарността за тях е неразбираема дума. Разтяга лицето в крива усмивка с брекети. Индивидуалисти са, както сами се определят. Такива ги пожелаха техните родители и обществото, презряло всяка форма на обществено действие като комунистическа отживелица.
Подиграха се на соцпоговорката "Учи, мама, за да не работиш" по своему. Престанаха да учат, а не заработиха. Навреме схванаха, че университетската диплома е губи-време, през което могат да се изкарат пари. За какво е, щом не докарва кинти? Над учебниците залягат само кандидат-емигрантите, понеже инвестицията е с гарантирана възвръщаемост. Две трети от младите в България предпочитат да изберат платена пред интересна работа. Интересно къде ли блеят останалите?
Култът към парите по правило върви ръка за ръка с моралния упадък. Забогатяването като фикс идея и на всяка цена поражда склонност към агресия, предателство, лъжа. Нагледен урок в това отношение им дават политиците. И присъдружните им мутри. Доказаха необоримо, че четенето на книги е обратнопропорционално на успеха. Достатъчно е да имаш връзки.Особено с подземния свят.
Поколението на прехода е най-тежкият обвинителен акт срещу обществото. В него се оглеждат собствените ни пороци. А те, младите, ни се плезят презрително с мазохистичния си пиърсинг на езика и в нечленоразделната си реч се долавят укоризнени нотки: нали това искахте, нали така разбирате свободата - като абитуриентка, развяла гръд над шибидаха на лимузината. Силиконът и ланецът водят народните маси.
Като свръхреакция срещу задушливия соц техните родители им внушиха, че трябва да живеят по собствени закони, без да се съобразяват с околните - край на досадните старци, които мъмрят децата за лошо поведение, край на задължението да отстъпваш място в автобуса, край на гадните униформи, край на ленинските съботници. Сега младежите кротко къркат бира по градинките, а старците виновно ги заобикалят. В автобусите е пълно с дъвчещи седнали тийнейджъри, които гледат овчо коксартрозните правостоящи баби. Ленинските съботници и ученическите униформи са на път да се завърнат в нова PR редакция, преетикетирани в крак с новото време. За уборката вече са нужни мащабни медийни кампании със зелени послания и пропаганда в стил "еко". Униформите се кльопат само ако са белег за елитарност. За това, разбира се, не са виновни хлапетата. Те станаха жертва на скудоумното травестиране на обществото в уж демокрация. Потребителската им страст е компенсаторна реакция на собствените им родители, на техните хиперболизирани мрачни спомени за "опашките за банани" и заветния "Кореком". МОЛ-ът е капиталистическата проекция на детските им въжделения по тоблерона и оригиналните дънки.
За това, разбира се, виновни са комунизмът, паметникът на съветската армия и агентите на ДС, турското робство и изискванията на Брюксел. Но дали пък вече не е време да се погледнем в огледалото?
Там ни очаква собственото ни отражение. Но има и искрица надежда – амбивалентността на образа. От едната страна са именно тези, властолюбците, маниакалнопристратените към парите и лукса, комплексарите, смачканиете двойкаджии, които управляват и проперират някак си, по техните стандартни. И от слабаците в училище са се превърнали в еталон на поведение и модел за подражание на подрастващите. Те са мнозинство, множат се непрекъснато и са властта. Те са над останалите. А от другата страна се намират идеалистите, романтиците, вярващите в доброто и красивото, мечтателите, различните, някогашните отличници, които вече да уеднаквени с предишните, не по собствено желание. Сега те са потисканите, мачканите, малцинството в държавата на златните моми и напетите бойни момци.
В настоящето общество няма социална диференциация на прослойките. Титли от рода на граф, херцог и др. не съществуват и единственото, което отличава индивидите едни от други е умственият багаж или липсата му. Но в един момент, точно на прага на истинския живот, както мнозина го наричат, всички стават еднакви, независимо от предходните им успехи и падения. За празника на зрелостта става въпрос. За безсмислените матури и многобройните кандидатстудентски изпитни сесии. Ето каква е трагичната равносметка:
През петте години в гимназиален етап се отваря дълбока бездна между учещи и мързелуващи. Едните тотално се изхабяват, подготвят се по всеки един предмет, защото без тях няма как да се проведе час, всеки ден те са свръхнатоварени, емоционално потиснати, физически изнемогващи от непрестанните високи изисквания, до известна степен стресирани. И по време на тази дългогодишна образователна агония те изгубват дори и истинската си мотивация, която по-рано ги е тласнала към ученето. Не успяват повече да преоткриват смисъла на просветата, защото колкото и усилия да полагат, те разбират, че няма да получат награда за труда си и за вложените усилия накрая. Вървят към провал, от отличничи в крайна сметка се превърнат в лузъри, в неудачници, защото съзнанието им на амбициозни, развиващи се и можещи хора е подменето с това на мнимите двойкаджии, които на финала на състезанието финишират с огромна преднина пред довчерашните образцови ученици.
И докато едни изнемогват и бавно, но сигурно отстъпват, то други успяват да се съхранят и да преминат в настъпление точно в най-решаващия момент. Мотото на представителите от втората група е „добре е да не се учи” и това чувство за себесъхранение, този неповторим инстинкт кога точно да преминат от режим off в състояние оn и не на последно място способността да си опичат работата навреме и без усилие са само малка част от козовете, които държат и които превръщат в оръдия по пътя към домогването до отличната диплома. Тяхната сила е превъплъщаването в различни роли, чрез умеят да усвоят социалното пространство в клас и да наложат маниер на поведение, да спечелят последователи, да завладеят територии и да властват в най-метафоричения смисъл на думата. Свалячът действа със своя неустоим чар, красавицата омайва с усмивка, външен вид и безкористна доброта към всички, а бунтарят воюва за права и каузи, независимо дали вътрешно ги подкрепя или не, най-важното е да се протестира срещу несправедливостта. Неусетно тези типажи постигат своята цел и успяват да надвият читанките, като заемат местата им, по-добрите естествено.
А до такъв печален край за едните и щастлива развръзка за другите се стига с идването на заветната матура, след която се оказва, че всички отново са равни, а неуките и неграмотните са по-добри от отличниците. Оставяме ги да преписват безнаказано, кой от притекъл се на помощ и от съжаление приятел, кой от пищовчето в ръка или случайно забравения учебник в тоалетната, кой от любезно изпратен смс с верните отговори от най-добрата госпожа. И бам, довчерашната бележкарка и двойкаджийка, от която всички дигаха ръце и гръмко се възмущаваха, която щяха да оставят без оценка по съответния предмет, който уж подготвя за кандидатстване и по който през срока има само слаби оценки, след обявяването на резултатите има отличен 6.00 и ликува до небето, като разправя наляво-надясно колко много е учила през годините и колко горда е със себе си и т.н. А истинският източник на знания остава в сянка и както бихте могли да предположите по закона на Мърфи получава по-ниска оценка от колежката си, въпреки безсънните нощи, прекарани не по нощните клубове, а над книгите. И настава времето на новите отличници. И на бъдещите образовани политици.
Може би все някой се пита има ли спасение от този омагьосан кръг на порочността, неграмотността, безхаберието, наглостта?! Нядавам се, че съществуват и такива съхранили се идеалисти и оптимисти и заради тях предлагам два изхода.
1-ви вариант за спасение: да се попълват само и единствено тестове по арогантност и пак да стават студенти, получилите най-висок резултат.
За реалистите и трезвомислещите хора предлагам и следния план B:
2-ри вариант за спасение: край на безкрайните изпитни сесии във висшите учебни заведения. Кардинална промяна на закона за образованието, което ще рече:кандидатстване посредством есе по предварително заявени теми за съответния университет, препоръки от преподавател, прилагане на дипломата за завършено средно образование заедно с данни за оценките и отсъствията през годините. Ако кандидат-студентът бъде одобрен, то на него му предстои интервю с декана на университета, където иска да учи.
Нека отбележа, че не откривам топлата вода и не си поставям за цел да следвам сляпо западноевропейския или американския модел, но определено съзирам доста по-голяма доза смиъл в такава форма на кандидатстване, както е на запад, отколкото в нашата родна, в която той отдавна се е изпарил. И за финал да отправя следното послание: нека спасим днешната младеж от деградиране и покваряване. Нека не превръщане отличниците в неудачници, които търсят спасение зад граница. Нека Булгаристан бъде отново България! Нека намерим смисъл в избора! Какъвто и да бъде той!
Християния
променило с векове. На този печален фон няма как и интересът към просвета, знания и грамотност да е издигнато на пиедестал.
Както се казва, смисълът на образованието е да даде най-правилния избор на човека в живота. А смисълът на живота на човек е да се учи, да се развива, да се образова цял живот. Колкото и клиширано да прозвучи, именно по броя и качеството на висококвалифициараните и образовани хора на глава от населението се съди и за степента на развитие на цялото общество. А както че ли отдавна в Балканската страна липстват доста такива мислещи човеци, нищо че всеки втори, даже всеки първи е „вишист”, не с по едно, а дори и с по две или три дипломи, и нищо, че висшите учебни заведения откриват повече места, отколкото действителните бройки, които има в наличност. И ето тогава набралата популярност максима: „Ако има желание, има и начин.” важи в най-голяма степен и ражда колоритни афоризми, вдъхновени от изтъкнати в тази просветителска сфера наименования, като например: У.Н.С.С., което трябва да означава: Ум няма–студент става! И ето готово – машината за създаване на вишисти отново е проработила и се избълвала поредния образцов Франкенщайн, защото той е изявил желание, проявил е амбиция и находчивост и иска да просперира. А на гърба на чисто новата му диплома пише кратко и ясно: Успех в живота!, която ще бъде прибраната прилежно в колекцията му от хартийки, която евентуално би му послужила, ако пожелае да си потърси работа или някой му се обади да помоли за неговите компетентни услуги. На този етап обаче от своя живот той се води „безработен”пред държавата, тъй като се намира в творческа почивка от тежките изпитни сесии и дипломни работи.
Днешните франкенщайнци не четат, не се интересуват от политика, безразлични са към миналото и песимисти за бъдещето, егоисти са, най-много от всичко обичат парите, бракът за тях е булчинска рокля, духовността - слушалки в ушите. "Те" са младите хора на България, портретувани от социологията. Тоест профилът е генерализиран, типов, не отчита изключенията и фините нюанси, но все пак прeдставителен. И най-вече будещ съжаление. "Те" са рожби на прехода и на последното поколение соцконформисти, форматирани по матрицата на развития социализъм.
Най-висшата им ценност е богатството. Не просто парите, а многото пари. В плен са на цинизма от телевизионните реклами, за които най-голямото число е "много", а това, което не се постига с пари, се постига с много пари. Момичетата вярват, че ако са достатъчно красиви, няма да им се налага да работят. (Благодарим ви, докторе!) А момчетата са готови да убиват, за да им го осигурят. Ако природата е била неумолима или родителите - задръстени нещастници без хотели, фрустрациите на пъпчасалата младеж се насочват към държавата. Там се излива безпросветният им гняв от това, че светът по нищо не прилича на телевизионна реклама. Или поне техният свят. Съпротивляват се на обществения порядък, както могат - чрез агресия, алкохол, секс, наркотици и рокендрол. Упс, с чалгица. И през ум не им минава да променят системата. Само искат да са от печелившата й страна. Солидарността за тях е неразбираема дума. Разтяга лицето в крива усмивка с брекети. Индивидуалисти са, както сами се определят. Такива ги пожелаха техните родители и обществото, презряло всяка форма на обществено действие като комунистическа отживелица.
Подиграха се на соцпоговорката "Учи, мама, за да не работиш" по своему. Престанаха да учат, а не заработиха. Навреме схванаха, че университетската диплома е губи-време, през което могат да се изкарат пари. За какво е, щом не докарва кинти? Над учебниците залягат само кандидат-емигрантите, понеже инвестицията е с гарантирана възвръщаемост. Две трети от младите в България предпочитат да изберат платена пред интересна работа. Интересно къде ли блеят останалите?
Култът към парите по правило върви ръка за ръка с моралния упадък. Забогатяването като фикс идея и на всяка цена поражда склонност към агресия, предателство, лъжа. Нагледен урок в това отношение им дават политиците. И присъдружните им мутри. Доказаха необоримо, че четенето на книги е обратнопропорционално на успеха. Достатъчно е да имаш връзки.Особено с подземния свят.
Поколението на прехода е най-тежкият обвинителен акт срещу обществото. В него се оглеждат собствените ни пороци. А те, младите, ни се плезят презрително с мазохистичния си пиърсинг на езика и в нечленоразделната си реч се долавят укоризнени нотки: нали това искахте, нали така разбирате свободата - като абитуриентка, развяла гръд над шибидаха на лимузината. Силиконът и ланецът водят народните маси.
Като свръхреакция срещу задушливия соц техните родители им внушиха, че трябва да живеят по собствени закони, без да се съобразяват с околните - край на досадните старци, които мъмрят децата за лошо поведение, край на задължението да отстъпваш място в автобуса, край на гадните униформи, край на ленинските съботници. Сега младежите кротко къркат бира по градинките, а старците виновно ги заобикалят. В автобусите е пълно с дъвчещи седнали тийнейджъри, които гледат овчо коксартрозните правостоящи баби. Ленинските съботници и ученическите униформи са на път да се завърнат в нова PR редакция, преетикетирани в крак с новото време. За уборката вече са нужни мащабни медийни кампании със зелени послания и пропаганда в стил "еко". Униформите се кльопат само ако са белег за елитарност. За това, разбира се, не са виновни хлапетата. Те станаха жертва на скудоумното травестиране на обществото в уж демокрация. Потребителската им страст е компенсаторна реакция на собствените им родители, на техните хиперболизирани мрачни спомени за "опашките за банани" и заветния "Кореком". МОЛ-ът е капиталистическата проекция на детските им въжделения по тоблерона и оригиналните дънки.
За това, разбира се, виновни са комунизмът, паметникът на съветската армия и агентите на ДС, турското робство и изискванията на Брюксел. Но дали пък вече не е време да се погледнем в огледалото?
Там ни очаква собственото ни отражение. Но има и искрица надежда – амбивалентността на образа. От едната страна са именно тези, властолюбците, маниакалнопристратените към парите и лукса, комплексарите, смачканиете двойкаджии, които управляват и проперират някак си, по техните стандартни. И от слабаците в училище са се превърнали в еталон на поведение и модел за подражание на подрастващите. Те са мнозинство, множат се непрекъснато и са властта. Те са над останалите. А от другата страна се намират идеалистите, романтиците, вярващите в доброто и красивото, мечтателите, различните, някогашните отличници, които вече да уеднаквени с предишните, не по собствено желание. Сега те са потисканите, мачканите, малцинството в държавата на златните моми и напетите бойни момци.
В настоящето общество няма социална диференциация на прослойките. Титли от рода на граф, херцог и др. не съществуват и единственото, което отличава индивидите едни от други е умственият багаж или липсата му. Но в един момент, точно на прага на истинския живот, както мнозина го наричат, всички стават еднакви, независимо от предходните им успехи и падения. За празника на зрелостта става въпрос. За безсмислените матури и многобройните кандидатстудентски изпитни сесии. Ето каква е трагичната равносметка:
През петте години в гимназиален етап се отваря дълбока бездна между учещи и мързелуващи. Едните тотално се изхабяват, подготвят се по всеки един предмет, защото без тях няма как да се проведе час, всеки ден те са свръхнатоварени, емоционално потиснати, физически изнемогващи от непрестанните високи изисквания, до известна степен стресирани. И по време на тази дългогодишна образователна агония те изгубват дори и истинската си мотивация, която по-рано ги е тласнала към ученето. Не успяват повече да преоткриват смисъла на просветата, защото колкото и усилия да полагат, те разбират, че няма да получат награда за труда си и за вложените усилия накрая. Вървят към провал, от отличничи в крайна сметка се превърнат в лузъри, в неудачници, защото съзнанието им на амбициозни, развиващи се и можещи хора е подменето с това на мнимите двойкаджии, които на финала на състезанието финишират с огромна преднина пред довчерашните образцови ученици.
И докато едни изнемогват и бавно, но сигурно отстъпват, то други успяват да се съхранят и да преминат в настъпление точно в най-решаващия момент. Мотото на представителите от втората група е „добре е да не се учи” и това чувство за себесъхранение, този неповторим инстинкт кога точно да преминат от режим off в състояние оn и не на последно място способността да си опичат работата навреме и без усилие са само малка част от козовете, които държат и които превръщат в оръдия по пътя към домогването до отличната диплома. Тяхната сила е превъплъщаването в различни роли, чрез умеят да усвоят социалното пространство в клас и да наложат маниер на поведение, да спечелят последователи, да завладеят територии и да властват в най-метафоричения смисъл на думата. Свалячът действа със своя неустоим чар, красавицата омайва с усмивка, външен вид и безкористна доброта към всички, а бунтарят воюва за права и каузи, независимо дали вътрешно ги подкрепя или не, най-важното е да се протестира срещу несправедливостта. Неусетно тези типажи постигат своята цел и успяват да надвият читанките, като заемат местата им, по-добрите естествено.
А до такъв печален край за едните и щастлива развръзка за другите се стига с идването на заветната матура, след която се оказва, че всички отново са равни, а неуките и неграмотните са по-добри от отличниците. Оставяме ги да преписват безнаказано, кой от притекъл се на помощ и от съжаление приятел, кой от пищовчето в ръка или случайно забравения учебник в тоалетната, кой от любезно изпратен смс с верните отговори от най-добрата госпожа. И бам, довчерашната бележкарка и двойкаджийка, от която всички дигаха ръце и гръмко се възмущаваха, която щяха да оставят без оценка по съответния предмет, който уж подготвя за кандидатстване и по който през срока има само слаби оценки, след обявяването на резултатите има отличен 6.00 и ликува до небето, като разправя наляво-надясно колко много е учила през годините и колко горда е със себе си и т.н. А истинският източник на знания остава в сянка и както бихте могли да предположите по закона на Мърфи получава по-ниска оценка от колежката си, въпреки безсънните нощи, прекарани не по нощните клубове, а над книгите. И настава времето на новите отличници. И на бъдещите образовани политици.
Може би все някой се пита има ли спасение от този омагьосан кръг на порочността, неграмотността, безхаберието, наглостта?! Нядавам се, че съществуват и такива съхранили се идеалисти и оптимисти и заради тях предлагам два изхода.
1-ви вариант за спасение: да се попълват само и единствено тестове по арогантност и пак да стават студенти, получилите най-висок резултат.
За реалистите и трезвомислещите хора предлагам и следния план B:
2-ри вариант за спасение: край на безкрайните изпитни сесии във висшите учебни заведения. Кардинална промяна на закона за образованието, което ще рече:кандидатстване посредством есе по предварително заявени теми за съответния университет, препоръки от преподавател, прилагане на дипломата за завършено средно образование заедно с данни за оценките и отсъствията през годините. Ако кандидат-студентът бъде одобрен, то на него му предстои интервю с декана на университета, където иска да учи.
Нека отбележа, че не откривам топлата вода и не си поставям за цел да следвам сляпо западноевропейския или американския модел, но определено съзирам доста по-голяма доза смиъл в такава форма на кандидатстване, както е на запад, отколкото в нашата родна, в която той отдавна се е изпарил. И за финал да отправя следното послание: нека спасим днешната младеж от деградиране и покваряване. Нека не превръщане отличниците в неудачници, които търсят спасение зад граница. Нека Булгаристан бъде отново България! Нека намерим смисъл в избора! Какъвто и да бъде той!
Християния